- Ако обичаш едно цвете, което съществува само в един екземпляр сред милиони и милиони звезди, това стига, за да си щастлив, когато гледаш звездите. Мислиш си: ” Моето цвете е там някъде…” Но ако овцата изяде цветето, за теб сякаш всички звезди угасват! И това не е важно!

- Тогава нищо не разбирах! Би трябвало да го преценявам не по думите, а по делата. То ме изпълваше с благоухание и светлина. Изобщо не биваше да бягам! Зад дребните му хитрости трябваше да доловя неговата нежност. Цветята са толкова противоречиви! Но бях прекалено млад, за да зная как да го обичам!

Точно така – отвърна географът, – но не съм изследовател. Нямам никакви изследователи. Географът не брои градовете, реките, планините, океаните и пустините. Географът е прекалено важен, за да се скита. Той не напуска кабинета си. Но приема там изследователите. Разпитва ги и си записва техните разкази. И ако разказите на някои от тях му се сторят интересни, географът изисква да се направи анкета за морала на изследователя.
- Защо?

Земята не е каква да е планета! В нея има сто и единайсет крале (без да забравяме, разбира се, и негърските), седем хиляди географи, деветстотин хиляди бизнесмени, седем и половина милиона пияници, триста и единайсет милиона суетни хора, накратко, около два милиарда възрастни.
За да ви дам представа за размерите на Земята, ще ви кажа, че преди откриване на електричеството трябваше да се поддържа, общо за шестте континента, истинска армия от четиристотин шейсет и две хиляди петстотин и единайсет фенерджии за уличното осветление.

Малкият принц седна на един камък и вдигна поглед към небето:
- Питам се – рече той – дали звездите не са осветени, за да може всеки да намери някой ден своята. Виж моята планета. Тя е точно над нас… Но колко е далеч!
- Хубава е – каза змията. – За какво си дошъл тук?
- Имах неприятности с едно цвете – отвърна малкият принц.
- Ах! – рече змията.
И млъкнаха.
- Къде са хората? – обади се най-сетне малкият принц. – В пустинята човек се чувства малко самотен…
- Човек е самотен и сред хората – отговори змията.
Малкият принц я гледа дълго:
- Ти си странно животно – каза й накрая той. – Тънка колкото един пръст…
- Но съм по-могъща от пръста на крал – рече змията.
- Малкият принц се усмихна:
- Не си толкова могъща… дори нямаш крака… дори не можеш да пътешестваш…
- Мога да те отнеса по-далече от всеки кораб – каза змията.
Тя се нави около глезена на малкия принц като златна гривна:
- Връщам всеки, когото докосна, на земята, от която е произлязъл – добави тя. – Но ти си чист и идваш от звезда…
Малкият принц не отговори.
- Жал ми е за теб, толкова си слаб върху тази Земя от гранит. Някой ден, ако много затъжиш за твоята планета, мога да ти помогна. Мога…
- О! Разбрах те чудесно – каза, – но защо винаги говориш със загадки?
- Аз разрешавам всички загадки – отговори змията.

И млъкнаха.Много е проста: истински се вижда само със сърцето. Същественото е невидимо за очите.

За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света…

- Звездите са хубави заради едно цвете, което не се вижда…
- Пустинята е хубава – каза малкият принц, – защото крие някъде кладенец…

Това е голяма загадка. За вас, които обичате малкия принц, а и за мен нищо във вселената не е вече същото, ако някъде, неизвестно къде, една овца, която не познаваме, изяде или не изяде една роза…

Входящи търсения: приказки за възрастни, малкия принц приказка, цвете,
Може, би ще Ви бъде интересно и:

Арт Стая